Не, че дядото не е важен, необходим и скъп човек на едно семейство, но като мъж той не олицетворява семейството и не носи в себе си натрупаната с поколенията майчина любов, която да препредава на внуци и правнуци. А бабата - това е образът на майката и колкото повече време е минало, толкова повече истини, радости и болки е натрупала в себе си, толкова повече деца е „родила“ и „отгледала“. С всяко внуче тя се ражда наново, преживява делата и съдбините му и вехне незабелязано, докато в един момент някой не я види – променена, остаряла и с натежал поглед, все още бореща се, искаща, но все по-неможеща.

Децата я обожават, защото тя винаги е била част от тях. Гледала ги е като малки, водила ги е на непознати места, показвала им е различни неща и е разказвала най-чудните истории от далечното минало. С времето внучетата разбират, че този човек, когото виждат все по-рядко, но обичат все толкова дълбоко, не е герой от приказка, а реален човек, на когото е присъщо всичко земно и който няма да е винаги част от семейството. Един ден ще трябва да се разделят и най-страшното от всичко е моментът, в който започне сбогуването, онзи предел на възрастта и у двамата, когато многото думи са излишни, защото единият се е изморил, а другият вече разбира всичко. В този миг ти се иска винаги да си до нея и да не изпуснеш ценните моменти, които Господ е отредил да имате. Бориш се с времето, със себе си, с живота, негодуваш, но приемаш, че баба вече не е същата – не може да стои до котлона търпеливо и да прави палачинки, не разказва дългите истории от миналото, а повтаря едни и същи несгоди от настоящето и все повече й липсват сили за много неща, за които желание не липсва, но …

И когато в един миг погледнеш в очите на майка си сълзите, докато разтрива сухия кокалест гръб на баба, разбираш, че още някой преживява това, което изпитваш ти може би още по-силно и с още по-голяма мъка. Бабата всъщност е нашата майка - човекът, на когото отдаваме всичко в живота си и който изживява всяка наша стъпка заедно с нас. Преди време моята майка, гледайки внучетата си, ми каза: „Не искам да си помислям какви съдби Господ им е отредил и какво ще трябва да се преживее! Не знам дали ще издържа!“ Тогава в нейното лице аз преоткрих моята баба и усетих силата на чувствата, с които тя обгръща своите внуци. А за децата си се помолих да им даде възможност животът да са дълго време със своите баби и като мен да почерпят мъдростта на времето, силата на любовта и превратностите на живота.

http://imamproblem.com/?p=5938